Със замечтан към небето поглед
лежа върху меката трева.
Чудя се кога ще дойде тя – любовта.

Слънцето залязва, стъмва се.
Виждам само самотата – тя разпознава се.
Тишината иронично шепти,
дори страхът изплашено крещи.

Уморен от всичко притварям очи.
Светкавица светва, води буря със себе си.
Буря невиждана – обгърната от красота,
носеща мистика и доброта.

Небето цялото озарено е от светлина.
В далечината виждам силует,
 облечен в невинността на жена.
Разбрах, че ангел е това,
щом розите разцъфнаха.

Красивите ѝ очи, излъчващи обич,
подтикнаха ме да се приближа.
Тогава с крилата прекрасни
притисна ме в обятията си страстни.

Заобичах те. Защо да крия?
Ти откупи усмивката ми от поробилата я тъга.
Може би не го разбираш,
ала в теб намерих любовта.

Но боли да вярваш в лъжи.
Треперят дори звездите,
застанал отново на колене – текат сълзите.

Ти си ангел с дяволска душа.
Сърцето ми захвърли в пъкъла.
Сега то там гори...
По-добре го изпепeли.