Проповядвайки покаяние, св. Йоан Кръстител подготвя духовно хората за идването на Христос. Кое е характерното за личността и начина на живот на св. Йоан Предтеча? Това е аскезата.
В нашата епоха обаче ако някой говори за аскетичен живот, то няма да бъде чут от никого. За човека днес аскезата има отрицателен смисъл. Нашата цивилизация е цивилизацията на материалния комфорт и хедонизма, но и на духовната пустош. Св. Йоан бил отдаден на аскезата. Защо? Какво означава това? Каква е връзката между аскезата и нашия духовен живот? Аскетичният път в Църквата не се следва, заради самия път. Той не е като философските системи, които самообожествят човека и предлагат високи нива на „духовност“. Лъжедуховност, която е всъщност едно демонично състояние, защото в центъра й стои човекът, неговите гордост и високомерие.
В Църквата аскезата е опразване, кеносис, освобождаване от всички копнежи и видове любов, за да остане само един копнеж, една любов – тази към Христос. И така чрез Бога всяка друга любов да се прояви, изпълнена със съдържание и смисъл. Следователно аскезата в Църквата е опразването от нашата фантазия от лъжеусещането за нашата сила, от усилието да зависим от всичко друго, само и само за да не видим нашата реална екзистенциална нужда. И така създаваме богове, за да заменим голямата празнота и голямото изискване на нашето битие. Човекът е търсещ, не се насища, ако не намери безкрайното. Но понеже това означава излизане от нашия комфорт и не е толкова лесно, го заменихме с илюзорната сила на егоизма ни, със «силата» на вещите, на знанието, на лъжливото знание, със «силата» на идеите ни и се преситихме. Дори с нашата религиозност, дори с нашата добродетел, защото една голяма трудност, която ни пречи да срещнем Бога, е нашата религиозност, нашата добродетел, индивидуалната аскеза.
Нашата аскеза има за цел да запазим чист нашия копнеж за Бога и каквото и да правим, дали работим или отморяваме, дали се женим или оставаме сами, дали сме заедно с хора или без тях, дали сме здрави или болни, социални или изолирани, важното е да опазим очакването за Бога. Животът ни в трайно дебнене на Бога – това е аскезата; живот, в който душата ни следи кога ще се появи Той, за да се втурнем да Го срещнем. Това прави св. Йоан Кръстител.
Всяка идея и теория от света, която не е съпроводена от живо, истинно и вечно слово, всяка теория и философска система, която не е съпроводена от лична жертва и аскеза, е лъжа, измама и заблуда. И най-голямата заблуда е да вярваме, че добрите чувства са достатъчни. Защото ако чувството не се въплъти, ако доброто произволение не се въплъти в действие и всекидневна аскеза за другия, е лъжа. Това става като се изпразним от себе си и се изпълним с Бога. Най-окаяните хора днес знаете ли кои сме – духовно ленивите – тези, които търсим да се нагодим, да намерим покой и да напишем нашите стихчета и богословски есета.
Нужно е всекидневно да излизаме от себе си, не за да сме добри хора, а защото очакваме Божията любов и виждаме всеки човек като присъствие и образ на Бога и на него служим и него почитаме. Когато нашата молитва, личното духовно усилие е съпроводена с това разположение към хората, тогава животът ни непременно ще бъде опит от Бога за другите, ще бъде свидетелство за Бога, усещане за Бога и не са нужни проповеди, не са нужни учения, теории. Теориите и (по)ученията са нужни, когато животът ни не свидетелства за Христос. Кой е нашият идеал? – Да си прекарваме добре, казваме, да сме щастливи – един неправилен израз. Какво означава щастлив? – Да изпълня моите желания и мечти. Тоест да стъкмя един спокоен живот, където да си прекарвам добре, и ще служа и на Бога. Това е нещастие, неуспех. Ако животът ни не минава през болката, не води до познание, а без познание е невъзможно да съществува връзка и оттук любов. Ние, и особено в Църквата, смятаме за идеал да сме добри дечица, уредени, тихи, да сме доволни един от друг и да сме затворени в себе си. И когато чуем за страдание, болка, затруднение, бягаме като дявол от тамян. Какво е нужно? Да разберем, че човекът не може да придобие същност, ако не мине през това страдание, волно и доброволно, да се опразни от своето его и тогава да се изпълни с Бога. Тогава той самият става проповед за всеки човек, покой за всеки човек.
Нашата душа намира покой, когато поставим като наш приоритет да утешим другия. Кой обаче смята това за щастие и радост? Ние смятаме за щастие да намерим някой човек, който да ни удовлетворява, да ни служи, да се грижи за нас, да ни почита и да копнее за нас. Това означава, че още сме в люлката, люлеем се и искаме да ни изтрият лигите.
Ако искаме да поемем отговорността за нашите дела, е нужно нещо по-значимо и когато ние не го правим, Бог го прави. Когато вече следваме Неговия план и Той се надява на нас, ако този израз е позволен, тогава допуска изкушенията, изпитанията, за да изведем на повърхността това, което сме заровили и умъртвили. Едно изкушение е отсъствието на Бога, празнотата, която чувстваме, липсата на Бога, съмнението за Бога. Съмненията, които имаме за Бога, всъщност са кимване от Бога, за да създадем връзка с Него. Не че сме лоши и невярващи, а Бог иска да каже, понеже те виждам, човече Мое, творение и детенце Мое, че си се нагодило в едно нищо и връзката ни охладня – както става при съпрузите, при двойките, които се женят, – и понеже искам да укрепя връзката ни, си тръгвам. „Провокирам” те и се отдалечавам. Така ще почувстваш, че нямаш нищо и трябва действено да закопнееш отново за Мен. Следователно, когато чувстваме Божието отсъствие, това не е отрицание от Бога, а кивмане от Бога, където Той казва приятелю Мой, брате Мой, дете Мое, искам реална връзка с теб и това предполага лична цена.
Ние, окаяните, какво правим? – опитваме се да избегнем затруднението, но „сметката” непременно ще я платим по някакъв начин. Затова нека побързаме да я платим доброволно, за да не я платим недоброволно, което е по-болезнено. Когато я платим и намерим причината защо се случва, и възкръсне в нас копнежът за Бога и истината, тогава ставаме предтечи на Божието пришествие както в нашия живот, така и в този на всеки човек.
Затова нека оставим настрана философиите, теориите и идеите и да вземем гвоздеите и да се разпнем за Христос. Тогава ставаме човеци, тогава разбираме, че не щастието, а радостта е наша цел, тогава разбираме, че животът ни е вдъхновение от Бога, ние сме недодялани, не знаем нищо, не разбираме нищо, но едно друго познание се открива в нас, което не е теория на нашия ум, а присъствие на Божия живот в нас и тогава нищо не правим, просто съществуваме, движим се и животът ни е едно вдъхновение за всеки друг човек към Христос, следователно и ние следваме този път на св. Йоан Предтеча и също ставаме предтечи. Амин!
Автор: архим. Варнава Янку
